За родители
Предлагаме ви една малка книжка по една трудна тема, темата за насилието над деца – как да реагираме на него и какво да правим, когато го срещнем. Предполагаме и се надяваме, че децата ще четат тази книжка заедно с някой възрастен – родител, роднина, близък, учител, за това се обръщаме и към двамата.
Авторът на статията – Лия Шарова, ръководител на центъра „Стоп-Угроза“, коментира една много важна грешка, които ние, родителите, понякога допускаме. Моля, прочетете:
Мили майки и татковци,
И пак за родителските страхове, и пак за най-основния от тях: „Как да предпазя детето си от насилие?“. Гледате ли новини, четете ли вестници? Дори да не го правите, едва ли успявате да избегнете ужасяващите съобщения за тормозени деца, за деца, с които е било злоупотребено. Дори няма как да се успокоите с мисълта, че това не ви засяга, защото насилието не е явление, което се случва само в малцинствата или в определени обществени прослойки, то СЕ случва навсякъде – насилие от роднини, от деца, от учители, от познати…
Кристина Антус – автор и блогър, майка на три деца, в един прекрасен ден разбира, че, да вика на децата, няма никакъв смисъл – така или иначе, те не я слушат. И решила да провери какво ще се случи, като не им вика. Ето резултатите от този експеримент:
Днес в часа ни представих на децата две ябълки (децата не знаеха, но аз предварително хвърлях на земята едната ябълка, като внимавах да няма външна промяна в нея). Говорихме си за ябълките и децата описаха как и двете изглеждат еднакви – червени, почти еднакви по размер, сочни и вкусни.
Преди да стана майка, си мислех, че има глобална конспирация, с цел да заблуждава наивните млади хора, като ги кара да си мислят, че да имаш дете, е като песен или холивудски филм. Много малко жени ще ти кажат, че бременността е тежко и трудно преживяване, че раждането е кошмар, че бебетата плачат без причина,
Спрях да се сърдя на децата си… Това стана някак неусетно и вече от доста време не им се ядосвам така, както преди. Случи се, след като започнах да гледам на децата си като НА ДЕЦА. По-рано невинаги успявах да го правя.
Имам съседка, чийто син е по-голям от Алиса с цял месец. Не сме приятелки, дори не сме особено близки. Понякога се засичаме и си разменяме по няколко изречения. И не е ясно защо не сме се сприятелили. Децата ни са на една възраст, живеем в един вход, имаме еднакви интереси, почти връстници сме. Перфектно, нали? Но не се получава.
Неотдавна случайно се оказах на входа на детска градина в края на работния ден. Покрай мен минаха поне 4 майки с децата си. Изненадах се, че чух четири напълно еднакви разговора (доколкото могат да бъдат наречени разговори):
Мъжкият грип е толкова разпространен, че вече се е превърнал в позната диагноза в цял свят. За съжаление, е изключително заразен и поваля представителите на мъжкия пол бързо и е с безмилостни последствия за жените и майките на съответните господа.
В края на всяка година учениците навсякъде по света се изправят пред стресиращи контролни, класни и изпити. Особено важни и съответно натоварващи са матурите.
Но един страхотен начален учител е направил нещо, с което да окуражи децата, които преминават за първи път през това преживяване. Чандни Лангфорд е учителка в пети клас в училище в Ню Джърси. За да помогне на учениците си, преди самия изпит тя е написала с изтриваем маркер лично послание на всеки чин. Да не пренебрегваме и факта, че е оставила и понички за всяко дете :)
За мен остава загадка защо, вместо да се наслаждаваме на тези чудесни години, на опита, възможностите, вкуса, на факта, че вече не гоним някакви потребителски цели и се развиваме като личности, ние трябва да се вкопчваме в миналото, да си слагаме силиконови пълнители и да си правим лифтинг.